ИЗКУСТВО

Loke Utgard работи с провокативна фотография и филм, изследвайки желание, остаряване, уязвимост, сексуалност и границата между fine art и порнография.

За куратори, галерии, музеи и организатори на изложби, които търсят артисти, работещи с тяло, интимност и социално табу, артистичният стейтмънт по-долу представя практиката и повтарящите се въпроси в нея.

Предложения за изложби и прожекции могат да се обсъждат директно с артиста. Посочи институцията или пространството, кураторската тема, предложения формат, място и дати, както и произведенията, които те интересуват.

Пиши на contact@lokeutgard.com, за да обсъдим предложението и наличността на съответните произведения.

За фотографски произведения, достъпни за придобиване, виж лимитираните еротични и провокативни fine art принтове в Колекционерски издания. Запитванията за придобиване и изложби се обработват отделно.

contact@lokeutgard.com · Колекционерски издания

Интересуват ме частният живот и мислите под уважаваната версия.

Желание, остаряване, привличане, срам, фантазия, уязвимост, секс, контрол, ревност, нежност, надежда, различие, грозота, хумор и всички неща, които напълно обикновени хора носят вътре в себе си, докато показват на света много по-подредена версия.

Неизбежно изследвам тези неща от мястото, на което се намирам: като бял мъж на средна възраст, който гледа как собственото му тяло остарява, докато забелязва, че любопитството, желанието и въображението не остаряват непременно със същото темпо.

Има разминаване. Пукнатина.

И знам, че не съм единственият в нея.

Толкова много неща остават неизказани и въпреки това седят тихо в по-тъмните ъгли на ума ни всеки ден.

Това противоречие ме очарова.

Обвивката се променя. Понякога драматично. Но какво се случва с човека вътре? Какво става с привличането? Сексуалността? Фантазията? С нещата, които все още искаме, но все повече чувстваме, че не бива да искаме?

Голяма част от работата ми започва с онази леко неудобна реакция yuck.

И честно казано, мисля че е добра.

Често я следвам като куче по миризма. Към неудобната мисъл, социално неподходящото желание, фантазията, която някой веднага иска да скрие, отхвърли или осъди.

Твърде стар.

Твърде млада.

Твърде сексуално.

Твърде сурово.

Твърде интимно.

Твърде грозно.

Твърде много.

Вместо веднага да се обърна, обикновено искам да знам защо.

Понякога дискомфортът ни предупреждава за нещо важно.

Понякога просто сме стигнали до една от тези невидими културни граници, които предишните поколения са решили да поставят и отдавна никой не е питал защо.

Нямам особен респект към една граница само защото е стара.

Това не означава, че създавам изображения само за шок. Шокът сам по себе си става скучен много бързо.

Много повече ме интересува противоречието.

Красота и разпад.

Младост и възраст.

Сила и уязвимост.

Контрол и отдаване.

Нежност и вулгарност.

Обикновеното и експлицитното.

Това, което показваме, и това, което мислим.

Понякога за това трябва лице или поглед.

Понякога стара ръка върху млада кожа.

Понякога голота.

Понякога секс.

Не ги виждам като отделни артистични светове.

Човешкото тяло е просто още един език, а сексуалността е едно от най-старите и силни неща, които хората от векове едновременно празнуват, крият, регулират, фантазират и се преструват, че не мислят за тях.

Много от същите въпроси изследвам и чрез филм.

Фасцинира ме какво става, когато жанрове, които уж трябва да стоят разделени, започнат да се смесват.

Кратък филм и филм за възрастни.

Драма и порнография.

Фантазия и реализъм.

Fine art и вулгарност.

Нещо красиво кинематографично внезапно става експлицитно.

Нещо експлицитно отказва да спре да бъде човешко.

Една фантазия може да живее частно в нечия глава десетилетия и никога да не бъде казана на глас. Филмът ми позволява да я оставя да диша, да се движи, да развие герои и накрая да стане физически реална на екрана.

Това ме интересува много повече от простото възпроизвеждане на визуалния език на конвенционалната порнография.

Защо един правдоподобен кратък филм трябва да отмести поглед, когато сексът стане реален?

Защо експлицитният секс трябва внезапно да изостави персонаж, емоция и история?

Защо ни е толкова лесно да гледаме симулирано насилие, смърт, омраза и жестокост, но все още сме дълбоко неспокойни, когато камерата отказва да напусне стаята по време на един от най-обикновените човешки актове?

Тези граници ме интересуват.

И ми харесва да ги пресичам.

Не съм особено впечатлен и от голяма част от света, който сме изградили около себе си.

В модерния живот има невероятно много игра на роля.

Как да изглеждаш.

Как да се държиш.

Какви мнения да имаш.

Какъв морал да показваш.

Кого да впечатлиш.

Как да го впечатлиш.

Какво тяло да показваш.

Кои желания са приемливи.

Кои мисли е безопасно да признаеш.

Какво трябва да остане скрито.

Изграждаме идентичности за колеги, приятели, партньори, непознати и все повече за онлайн публика, а после харчим огромно количество енергия да ги поддържаме.

Всеки става собствен малък PR отдел.

Намирам го за изтощително.

И често невероятно повърхностно.

Затова голяма част от работата ми се интересува от моментите, в които тази полирана повърхност се пука.

Секундата, в която някой забравя позата.

Мисълта, която вероятно не бива да признава.

Желанието, което не пасва на представената идентичност.

Социално неудобното привличане.

Тялото, което отказва да остане младо.

Емоцията, която не е красива.

Фантазията, която кара някого веднага да каже: Не. Това е отвратително.

Точно там често започвам да ставам любопитен.

Натискам границите, защото те показват къде хората започват да се въвличат емоционално.

Понякога това прави работата непопулярна.

Понякога мразена.

Понякога обичана.

Понякога хората се смеят.

Понякога отстъпват.

Понякога гледат много по-дълго, отколкото са очаквали.

Всички тези реакции ме интересуват.

Не ми е особено нужно всички да харесват това, което правя, и почти не ме интересува да шлифовам идеите, докато вече не е възможно някой да се почувства засегнат.

Ако всички веднага са съгласни, че една снимка е изискана, подходяща и красива, понякога се питам дали изобщо съм открил нещо.

Една фотография не свършва с хората вътре в кадъра.

Човекът, който гледа, носи в работата собствената си история, морал, привличане, предразсъдъци, любопитство, срам и дискомфорт.

Двама души могат да гледат точно една и съща снимка и да видят напълно различни неща.

Единият вижда красота.

Другият вижда неприличие.

Единият вижда експлоатация.

Другият вижда свобода.

Единият вижда хумор.

Другият вижда нещо, което отчаяно би предпочел никога да не е виждал.

Тази дистанция ме интересува изключително много.

Понякога дори не съм сигурен, че истинският обект на фотографията е човекът в нея.

Може би е човекът, който стои отпред.

Умишлено пазя личния си живот и работя под името Loke Utgard.

Не искам особено човекът зад камерата да се превръща в темата.

Работата е достатъчна.

И може би едно предупреждение е уместно.

Вероятно не съм за много чувствителни хора.